Защо децата ни са в чужбина?

Защо децата ни са в чужбина?

Въпрос, който, сигурна съм, много от нас са си задавали. Даже и онези от нас, чиито деца не учат в чужбина, но имат близки и приятели, чиито пък са отвъд границите на РБългария в търсене на бъдеще в чужди образователни институции.

Когато дойде време да обсъдим с нашата голяма дъщеря нейните намерения и желания никак не се учудихме от интереса й за образование в чужбина. Интересът бе съпроводен от един важен фактор, който е свързан с липсата на университетско образования в сферата на Хотелиерството. Всъщност, в България има доста специалности, които не са застъпени като образователни програми след среднообразователното дипломиране. Колкото и да е учудващ този факт, той е на лице. Липсата е предизвикана не от неналичието на определени професии у нас. Просто не са създадени образователни програми.

Разбира се, когато завършиш в чудесен университет (той може да не е сред най-известните такива, за които сме чували!!!) отвъд България, е съвсем нормално да искаш (защото тази възможност вече ти се предоставя) да се реализираш в чужбина, да търсиш нов живот там и да градиш кариера. В това няма нищо очудващо и неприемливо. Някои казват, че децата на България, които се образоват в чужбина, трябва да се връщат, за да подкрепят страната си с образованието, което са придобили отвъд и което може да помогне за развитието на страната (не че държавата е платила за това образование!!!!!!!). И в това няма нищо очудващо, но...е неприемливо!

Ето как (поинтересувала съм се!!!) разсъждават децата, които учат в чужбина. „Моите родители си „скъсават зад...те“ от бачкане, за да ми предоставят тази прекрасна възможност. След завършването ми (в Холандия, в Германия, в Австрия, в Щатите, в Испания, във Франция и пр.) аз ще имам международна диплома в ръцете си. След определено време (положена трудова практика) аз ще имам възможността да работя това, което искам, за което съм учила, и да получавам добри доходи, с които, ако не мога да си позволя всичко, то поне ще живея нормално и по човешки. Зная, че мама и тате биха се радвали да се върна, да съм близо до тях, но...у нас ще получавам възнаграждение, което няма да отговаря на образователния ми ценз, нито на очакванията ми като човек, който вече е живял в чужбина (пребивавал не като турист, а като редовен жител 4 години). Нали виждам моите родите как (въпреки огромните усилия, образователен ценз, желание и възприети перспективи) се справят трудно. Справят се, но много трудно! Не е ли по-добре да се установя в чужбина, където нещата ще са по-добре от България, и след години ще мога финансово да подпомагам моите родители без да се притеснявам? За 4 години моите родители ще похарчат хиляди евро, за образователна такса, наем на жилище, ежемесечни разходи, храна, забавления... А аз като се върна, няма да мога да изплатя дълги години това, което те са ми дали. И не защото мама и татко ще си искат парите обратно! Родителите ми няма да получават пенсии, които да им осигуряват не просто приличен живот, а едно нормално съществуне някой ден. А аз искам да им помагам, защото те са ми помагали. Какво ще правя с българска диплома в чужбина? Кой ще я погледне насериозно? Как ще се справям с живота си в страна, в която съм израснала, но в най-осъзнатите ми години не съм живяла в нея? Възприела съм други навици извън нея и съм се привързала (това е неминуемо последствие) към страната, в която уча.“

Ето това са част от мислите на децата, които учат в чужбина. Разговаряла съм с много деца и техните родители. На родителите им е много мъчно, че детските стаи на децата им с месеци са прази, а, когато се запълнят с присъствие отново, е само по Коледа и евентуално по Великден. И на мен ми е много мъчно! Плачът по летището е неизменна част от всяко посрещане и изпращане. Тъгата в сърцето, че най-милото ти не е наблизо, е огромна!

Това, което е хубаво, че българските деца са много адаптивни. Далеч по-адаптивни, отколкото холандците, например, в друга страна. Не зная на какво конкретно се дължи този факт, но е показателен за умението на българските деца бързо да се приспособят към новата страна и да живеят в нея като личности. Може би дължим адаптивността си на желанието да опознаем нови светове, култури, езици. Това е толкова привлекателно и полезно. Особено бързо адаптивни са онези деца, които не са свикнали от 10 клас да се шляят по чалга клубовете – един доста напредничав за нашето младо общество начин да прекарваш вечерите си. Тези деца се радват, че заминават далеч от навиците на повечето си съученици. Радват се, че са част от нещо по-различно, по-добро, по-пълноценно.

Разбира се, че и в чужбина има простотия. Тя е навсякъде по света. Но децата далеч по-лесно могат да я избягват, бидейки временна част от случващото се. И фактът, че не са израснали със съответната национална простотия на дадена страна, е решаващ за игнорирането й – избягването й.

Посрещам и аз по Коледа Голямото си момиче. Винаги съм час по-рано на летището, макар че зная, че кацането няма да се случи по-рано и куфарът също ще трябва да се изчака на лентата за багаж. Но аз съм там и я чакам! На път от нас до летището сълзи се стичат по бузите ми. Сълзи от щастие! Че си идва, че ще е в детската си стая. Че отново в коша за пране ще виждам нейни дрехи. Че ще чувам отново смеха и на двете в съседната стая. Че ще има отново дънеща музика. Че отново ще сложа още една чиния, още едни прибори, още една салфетка. Ще сготвя за четирима, а не за трима. Че ще я прегърна до смачкване. Виждам как вече изписват полета, че е кацнал. Сърцето ми всеки път неудържимо тупти. Оглеждам се наоколо и виждам...

...възрастна двойка (вероятно, баба и дядо) с малка крехка бяла роза в ръце очаква внучето си, което учи в чужбина...

...малка сестричка, която чака кака или батко да се завърне за Коледа от университета в Англия...

...родители със сълзи на очи, които очакват и те милото си дете от далечните Щати...

... и така мъчно ми става, че вече не сдържам сълзите си. Те и без това всички плачат на летището! ПредКоледните полети са толкова емоционално наситени, че...направо ти се къса сърцето.

А то милото детенце с малкото пари, които отделяме за месечни, е спестило нещичко и ти носи подарък. Малък, но толкова ценен! Отваря куфара у дома в хола и разказва без да спира какво ли не за живота си отвъд, за навиците на чужденците, за учението,... нищо, че все се чуваме по Skype всеки ден и вече е споделила всичко.

...Гледам настървено онези залепени етикети, за да разпозная буквите на летище Амстердам. Изтеглят се от Париж, от Берлин, от Лондон... и се появяват онези дългоочаквани етикети... Виждам я...изкрещявам името й, тя ме поглежда...хвърля чанта, куфар... и се хвърля в неудължим плач. „Мамо! Мамо! Толкова много ми липсвахте!“ И плаче като малко дете – хлипа.  И аз хлипам, и татко й, и сестра й, и баби и дядовци... И някак си камък ми пада от сърцето. Става ми така леко и приятно, че ще полетя...

В колата седим прегърнати силно – като ваденки – като залепени с лепило...като сиамски близначки...

А колата се движи по мръсните булеварди, усеяни с препълнени кофи с боклук, изпорутени недостроени сгради, изпоблъскани мантинели, груби шофьори псуват по светофарите... А ние сме щастливи!

Разпитваме! Искаме да знаем дали онова, което ни разказва по Skype, че е щастлива, е вярно. Искаме да сме сигурни, че подкрепяйки нейното решение да бъде далеч, не сме убили нещо друго. „Прекрасно е! Наистина! Чувствам се щастлива там! Нищо друго от България не ми липсва, освен Нашия дом и вие – моето Семейство!“

Събираме се с други родители на деца, учащи се в чужбина. Прекрасни деца! Просто...говорим си с тях и насреща виждаме, усещаме и имаме едни толкова различни деца (бичности!!!) от това, което всекидневно виждаме у нас. За какви неща говорят! Как само разсъждават! Какво чудесно поведение! Наслада за очите, ушите и ... вечерта е прекрасна!

На следващия ден е по-спокойно и по домашно му уютно. Ние на работа, децата у дома. Привечер оправям някакви сметки, чудим се откъде, какво и как да сътворим, за да успеем и този месец с всички разходи. А то милото не се отделя. И пита, интересува се – как върви, какви сметки имаме (Голямо дете!), как се справяме... И му става мъчно като ни гледа как пак сме в притеснение. Но е благодарно!!! „Благодаря ви, че правите това за мен. Аз някой ден ще се отблагодаря за всичко! Няма да ви оставя!“ Не че искаме, но благодарността за различния по-добър живот е толкова искрена и мила. Да чуеш такива думи от детето си е...просто...невероятно! „Не искаме да ни се реваншираш финансово. Ти ще си имаш свое семейство някой ден и искаме да се грижиш за него. Ние ще се оправим! Важното за нас е да си щастлива! Правим всичко това за теб, за да ти дадем по-добър шанс в този живот. А добрият шанс започва с доброто образование. Имаш ли такова, нямаш притеснения за бъдещето.“ Ама то милото настоява, че ще помага. Какво да му отговориш! „Аз ще помагам, когато завърша за образованието на сестра ми. Разчитайте!“ Гледай само какво мислене, каква отдаденост, каква решителност вече притежава това дете само след 1 година учение. То вече знае какви шансове ще има с диплома от чужбина. То вече ясно вижда успеха си в бъдещето. И как после да не си „скъсваме зад...те“ от бачкане. Та нали затова сме ги създали – да се грижим за тях!

Всеки ден гледам различни постове във FB. Една социална мрежа, създадена с идеална цел на по-бързо общуване - споделяне, но превърнала се в нещо..., което не мога да определя. Млади момичета, снимали се полуголи по морските плажове, в бани, тоалетни, чалга клубове... Момчета със снимки по беемвета, аудита, мерцедеси, с пури в уста, по чалга клубове, в тоалетни, бани... Подават си документи за работа с полуголи снимки в CV-тата, като че ли кандидатстват за танцьори на пилон, а не за позиция в HR отдел (защото са завършили специалност в областта на Човешките ресурси!!!). Возят се с бясна скорост по малките улички на София „надупили“ поредното неприлично парче на уредбата. Да ги видят всички колко са важни!!! Вървя по улиците за срещи с Клиенти и виждам кафенетата пълни с млади хора, които не е ясно какво правят в 11:00 сутринта в това кафене, вместо да са на лекции или на работа. Някои физиономии са напълно познати, защото са всекидневното присъствие в кварталните кафетерии и клубове. Пълен абсурд!

И звъня на детенце в сряда вечер в 22:00 и го питам как е и какво прави, а то ми отговаря, че учи. Ама нали изпитите са чак след три месеца?!? А то ми отговаря, че това няма никакво значение. Че имат всеки ден лекции и че материала трябва да се следва стриктно ежедневно, за да е всичко наред. През това време поредната кола минава с надупеното ново неприлично парче, и аз не чувам какво ми казва на Skype-а. Прекъсва разговора с Лека нощ, мила мамо! Обичам те!, защото трябва да отиде до пералнята на университета, за да си пусне прането, а и да си приготви костюма за утрешните лекции. А следващата седмица ми звъни, за да ме попита дали може да отиде на неоново парти в центъра на града със състуденти. Представяте ли си! Та тя е пълнолетна! Разбира се, че може! Ученето трябва да се редува с почивка. Ама то детето пита, защото знае, че парите, които ще похарчи са стриктно събирани от мама и татко.

Не си купува нищо, освен храна. Не харчат пари за дрехи и дрънкулки. С каквото са отишли – с това и се връщат в куфара. Оправят се някак си! И като ги погледнеш, когато ги посетиш в някоя седмица Zero (както я наричат – т.е. почивка за целия университет) в чужбина, са си добре. Може да са по-скромно облечени от другите деца от Холандия, от Дания, от Испания, но спретнати и горди, защото знаят колко „струват“.

Гледам постове всек иден от млади хора, които уж работят, а в 10:30 сутринта споделят поредното парче на някоя чалга певица или на онзи безименен за мен рапър на стената си. Е на какво прилича това?!? Не е ли редно да проявиш уважение към работодателя си, че ти дава хляб в ръцете, вместо да постваш в работно време глупости. Да ги видят всички!!! И, знаете ли, много родители се гордеят с тези деца. Подкрепят поведението им и изявите им. Пълнят бурканите цяло лято до скъсване, за да пратят нещо на децата, за да Ги видят всички!!! Да харчат пари за безумно скъпи телефони и клубове.

Влизам в университета в Холандия. Любопитно ми е! Да разгледам! Посрещат ме млади, усмихнати и със самочувствие студенти в костюми, вратовръзки, шалчета... Божеее, каква приятност! Какво удоволствие! Госпожо, бихте ли искали да Ви разведем да разгледате? Да Ви предложи ли кафе, чай, вода, сок? Божееее! Искам и аз да съм студентка в този университет!!! Сега и веднага! Преподавател ми подава ръка с поздрава Welcome to…! Шок, паника и ужас...ме обземат! Съвземи се, бе! Това да не ти е Софийският или Нов Български?!? А видяхте ли, ми казват, че имаме стоянка за колелета за гости на университета? Ако сте с колело, можете да го паркирате отпред на тази стоянка. Божееее! А бе тия да не са се побъркали?!? Чак стоянка за гости! Много се радваме, ми казват, че сте дошли на гости на дъщеря си и в университета. Ле-ле! Не издържам. Излизам и питам дъщеря си Дали тези хора са нормални! А тя ми се смее и ме прегръща. И аз като някаква мръцла...се сополявя от щастие, че моето дете е част от всичко това.

И пак се връщам към FB споделянията на младежта у нас и искам да си пусна един куршум. Сега и веднага!

Защо децата ни са в чужбина? Наистина, защо?!!

Ами, може би, защото искрено вярваме (и затова със зъби и нокти драпаме, ама подкрепяме желанието им!!!), че образованието в чужбина е далеч по-добро от нашето. За онези от вас, които не са запознати, ще споделя, че страните от Европейския Съюз имат доста приемливи такси за образование. Днес си направих тру да отново да разгледам таксите в нашите университети и да ги сравня с тези, които са в чужбина. Разликата е нищожна между нашите и техните. Но дипломите от нашите ... знаете какво признаване имат... Нали? Животът на детето като ежемесечни разходи може да се сведе (да кажем малко отгоре) до разходи, които бихте осъществавали, ако детето си е при вас – в България. Те и у дома се хранят. В случая някъде другаде, но пак вие, като родители, се грижите за което. Накратко, искам да ви споделя, че разликата да е у нас или в чужбина е минимална. Разходите, които утежнява финансово, са самолетните билети за дома и обратно към университета. Но те могат във времето да бъдат предвидени и подготвени. Всички такси за университета с включени учебници и прочее са напълно видими, ясни и конкретни - скрито-покрито няма! Не се търси и не се изисква впоследствие, та да се чудиш откъде ти е дошло.

Защо децата ни са в чужбина? Наистина, защо?!!

Ами, може би, защото дипломата на бюрото в някой HR отдел в бъдеще в чужбина от университет в Холандия, в Дания, във Франция...имат друга стойност и на тях по по-различен начин се гледа.

Ами, може би, защото има множество специалности, които не можеш да изучаваш у нас.

Ами, може би, защото искаш да откъснеш детето си от тази толкова жалка и непоправима мода да бъдеш Никой, но да си мислиш, че пурата в устата те променя на Някой.

Ами, може би, защото след време искаме и ние по един или друг начин да „се поотъркаме“ в чужбината, покрай децата ни.

Ами, може би, защото образованието в България е пародия на Криворазбраната „циливилизакция“.  Имам чувството, че Европа живее в 25 век, а ние в 21.

Ами, може би, защото искаме нашите деца да живеят по-добре от нас. Нима това не е достатъчна причина да си „скъсваме зад...те“ от бачкане, за да им помогнем!?!

Но тук въпросът не е Защо децата ни са в чужбина?, а Защо децата ни не са в България?!?

Дали защото те не искат или защото ги изгонихме?!? И не искаме да си ги приберем! 

Свободата да бъдеш сам сред всички

Свободата да бъдеш сам сред всички

Желание за кратка почивка...

Без посока...

Без предварителни резервации...

Уморени се накачурваме на колата с малко багаж, две палатки, четири шалтета, бански, по две рокли, къси гащи и джапанки...

Бавно напускаме препълнената с коли София...

Спорим отново за стила музика, който ще звучи по време на пътуването ни. Децата искат съвременен траш (поне така ние 39-годишните го определямеJ), а ние, родителите, искаме нещо по-така...от нашите години. Спорът приключва с микс от стилове и запушване на уши от едната или от другата страна, взависимост от това, какво звучи в момента.

Децата гръмко заклеймяват Тина Търнър. Ние не отстъпваме и заклеймяваме Лана дел Рей. Те – Би Джийс, а ние – Бионсе. Те – Кени Роджърс, а ние – Риана. Приключваме надбягването в заклеймяването и започваме играта на държави. „А.....“ „Стоп!“ „И!“

„Ирак!“ – децата

„Иран!“ – ние

...

...

Печелим!

„Хайде сега на градове.“

„А....“ „Стоп!“ „Д!“

„Дубровник!“ – ние

„Девин!“ – те

„Дъблин!“ – ние

„Дупница!“ – те

Пада голям смях!

Пак... май печелим... Отстъпваме. Да им е весело на децата, че мама и татко са загубили играта.

Новата магистрала София – Южна България се е опънала като по конец. Кога ли ще я достроят до границата?

След Гоце Делчев поемаме по криволичещия балкански път към Лещен...Ковачевица. Търсим нещо необикновено. Нещо, което да ни задържи. Един приятел преди време ни бе препоръчал една прекрасна къща, където посрещали с домашни сладка, подправки, чайове и ястия. 

Голямата ни кола едва се промъква през малките калдаръмени улички. Ето я! Къща за гости „Лаванда“. Потропваме леко на голямата дървена порта. Посрещат ни с усмивки и Добре дошли! Канят ни на чашка домашен орехов ликьор. Не отказваме.

Малка спретната къщурка с лятна кухня и двор. Малки масички с везани родопски покривчици. Три шезлонга. Два хамака малко по-долу. Дъх на Родопи планина. Дъх на подправки и лято. Прекрасно е!

Настаняват ни в стаи „Слънчоглед“ и „Орех“. Чисто, спретнато, подредено... Отварям прозорците и вдишвам свободата на почивката. Късно е и домакините вече са готови с домашната вечеря. Пресни домати от съседската градина, краставици, моркови. Няма такъв вкус в София! Сладко, приятно...ликьорът вече е замаял главите ни. Толкова е приятно!

Прилягаме уморени от...почивката, от въздуха, от...свободата. Почти не си говорим. Всеки е сам със себе си сред всички. Четем книжки по леглата. Пием прясна планинска вода, оставена ни от домакините на дървения шкаф. Студенината на планината постепенно обгръща стаите ни и...се унасяме щастливи.

Сутринта ни очакват вкусни палачинки с домашни сладка. Кое от кое по-вкусни! Домакините ни препоръчват да посетим малкия параклис в планината на Св. Георги. Запретваме панталоните и лека-полека тръгваме.

Ах, тази Родопи планина! Мирисът на иглолистните дървета, шишарките, мащерката, тревите...ме връщат отново в детството, което прекарах на палатка отвъд планината - вблизост до язовир Дуспат. Ах, колко е приятно! Малки пътечки, ручейчета...

Прибираме се изпълнени с весели емоции от поредната игра на градове, села и...още нещо. Пак печелим! Този път, в името на Тина Търнър, не отстъпваме предимството. Печелим честно!

Кратък обяд в „При Братята“.  Тук не мога да не споделя, че тази местна кръчма е семеен бизнес, който се управлява умело от цялото Семейство, което и живее в къщата. Маси, сътворени от огромни каменни плочи. Лозница, която се е опънала над цялата градина. Бабата на Семейството, която е Господарката на ястията, ни поздравява с вдигане на наздравица (малка чашка с ракийка) от вратата към кухнята. Поръчката се взима от дъщеря й, напитките се сервират от по-големия внук, а по-малкият носи салфетките и приборите. Голямата внучка сервира ястията. Бабата пак вдига наздравица. Да е жива и здрава и тя! – на свой ред отговаряме ние с високо вдигнати чаши с домашно малиново вино, което ни предлагат да опитаме.

Прибираме се в „Лаванда“. Просваме се уморени от...преяждане по леглата и заспиваме сладко-сладко. Към 20:00 усещаме мириса на домашните ястия, които нашата домакиня е подготвила за нас и още едно семейство, което пристигна преди час.

Ликьор от круши, по чаша вино и...пак с книжките в двора, на хамака, в леглата.

На следващия ден любезните домакини ни препоръчват да отидем на река Канина, която е наблизо. Имало голям вир и малко плажче с пясък. Отново запретваме крачолите на панталоните си и потегляме на днешната ни експедиция.

Реката е малка, но чистите й води предразполагат обезателно да се потопиш в нея. Студ! В планината сме все пак. Студ! Но ние смело се хвърляме и крещим от... студ! Някой лежи на онзи камък, а друг на този, а друг просто се разхожда из камъните и търси нещо. Какво? Не знаем! Почти не си говорим... 

Шумът на реката заглушава всеки опит да споделиш нещо с другия на съседния камък. Отпускам се на един огромен камък и заспивам блажено под топлите лъчи на слънцето. Ах, колко е приятно! 

... Едно време, като малка, така лежах по камъните на река Дуспат. И тя беше (и все още е!) много студена. Но аз се къпах като полудяла. Строях малки кейове в пясъчните плитчини по брега. Дялках си малки кораби и лодки от борова кора. Пускам ги тук и тичам да хвана по-надолу. Падам, ставам...пак пускам и така до здрач. Баба все ми казваше, че ще настина. А аз все й казвах да не се безпокои толкова много. После се качвах на един огромен елов ствол, прекрачил реката след някоя голяма буря. Стигам до средата, обгръщам го с крака и започвам да пея. Фалшиво! Ужас! Ама аз пея! Не ми пукаше! Наоколо, освен нашите палатки, нямаше никой друг летовник. Само огромните дървета и студената река.

На следващия ден домакините ни изпращат на път с домашна баница със сирене и айрян. Купуваме си няколко домашни сладка, подправки, чай и...потегляме отново нанякъде. Имаме още 4 нощувки за оползотворяване. Къде? Не знаем. Просто тръгваме...

Да отидем до някой къмпинг в Гърция. Къде? Били сме и тук, и там. Да идем на друго място. Пресичаме границата и пътят естествено ни води към малко селце, откъдето взимаме ферибот за остров Тасос. Никога не сме били на Тасос. Имало 3 къмпинга. Да ги видим! Огромен ферибот е отворил гърлото си в очакване и нашата кола. Паркираме и се качваме на първа палуба. Морето! Ех, това море! Където и да е, все е прекрасно, все е жадувано, все е привличащо, все си е море. Малко по-солено, не толкова... но това в Гърция – най-вече...чисто!

Първият къмпинг е съвсем наблизо. Правим кратка разходка под жулещото слънце на Гърция. Близо 40 С. Обичайно. Не ни допада. Твърде малко зеленина. Някак си оголено. Да идем на другия?

Криволечищият крайморски път опасва острова, и след около 1 час вече сме на къмпинг Пефкари (Pefkari). Една пълничка Дама с отличен английски ни посреща с Добер дошли! и ни предлага да разгледаме къмпинга. 8 евро на палатка и по 4 евро на човек. На всяка крачка чисти тоалетни, пълни с всички необходими и важни елементи - топла вода, сапун, тоал.хартия. На всяка крачка кухни с хладилници, мивки и барбекюта. На самия плаж. Много зеленина – множество маслинови дръвчета, осеяни с маслини. Реколтата ще е добра! Малък ресторант-бюфет на самообслужване. Отново семеен бизнес – мама, татко, двама сина. Чисто, спретнато, вкусно!

Спираме се на място 74. И се почва...извади тази палатка. Тук..не, не...тук! Давай шалтетата, фенерите, принадлежностите за баня, чаршафите, възглавниците. Готово! 

Плажът ни очаква в пълното си очарование на кристално чистата вода. Водата е топла и трудно разхлажда, но пък влизост има три малки кея, от които скачаме като умопомрачени от щастие. Почти не си говорим...

Скачаме, плувам, лежим по кърпите и просто балдеем от щастие. Отново сме на къмпинг! Отново сме тук, където най-много ни е харесвало винаги. Защо понякога ходим по хотели? Не намираме нищо в тях, но ходим. Колко глупаво. Скъпо и ... тези асансьори, рецепции...всичко това напомня за бизнес сграда и не навява почивка. А тук..тук на къмпинга всичко е толкова спокойно. Деца играят фрисби. Други с някакви пластмасови лапи (така ги нарекоха) си подмятат малко оранжево топче. Младежи от македония са пред палатката си и се смеят на нещо. Съседната възрастна германска двойка с прекрасния кемпър пият кафе и четат вестници. Млада двойка отваря малка масичка и два стола. На масата се появяват купа със салата, хляб и още нещо. А ние...ние...изваждаме шалтетата от палатките и ги просваме под сянката наблизо. С книжките в ръка се унасяме в следобеден сън. От време навреме някоя шишарка или маслина тупва върху чаршава, узряла достатъчно, за да напусне дървото. 

Отново на плажа... а привечер в съседното селце на вечеря. 

Ех, тия гърци! Имат 10 неща на кръст в менюто си, но, където и да седнеш да ги хапнеш, все са пресни, все са вкусни. Като италианците. Няма ги тия нашенски огромни Библии-менюта, четенето на които отнема около 45 мин., преди поръчката. Сирене под капак, сирене без капак, сирене с подправки, сирене без подправки, сирене във фолио, сирене без фолио...толкова е отегчително, досадно и смешно!

Луната бавно се изкачва в небето. Като къс пъпеш жълтее някъде там ... дълеч от нас. Поредната чашка узо, порция тзадзики и прясна риба.

Лягам в палатката и...забравям да кажа Лека нощ! Уморена съм! Уморена съм от удоволствие и пълно балдеене на сетивата – психическо и физическо. Богинята на съня, разбрала моята нагласа, ме моема и отвежда в Царството на сънищата.

Дамата от рецепцията ни препоръчва да отидем до Гьола (Giola). На около 7 км от къмпинга. Било чудесно! Това естествено езеро в скалите, граничещо непосредствено с морската шир, е резултат от сълзите, които Богинята Афродита (по неясни за нас причини) е проляла много отдавна.

Огромни скални късове са се надвесили над морето. Къде е Гьола? Става още по-стръмно. Много хора. Скачат, смеят се, веселят се. Като мравки пъплят по скалния баир. Ето го! Не е голямо, но толкова кристално чисто, че бързо мятаме кърпите на един камък и скачаме от първата скала. Децата полудяват по скачането от 4 метра. Скачат, излизат, пак скачат, пак излизат, тичат нагоре, скачат...

Вечерта прекарваме в друго малко съседно селце. Малки улички, магазинчета със сувенири и типични гръцки продукти. Зехтин, маслини, билки. Поредното вкусно хапване в ресторантче на плажа. И поредната прекрасна вечер на остров Тасос.

...

Всичко е толкова просто, непретенциозно и неангажиращо. Това е живота на къмпинга! Никой не те пита откъде си, защо си. Даже и свой (съгражданин). Никой не се интересува дали прическата ти е наляво или надясно. Дали си с рокля с гръб или с предник. Дали си с джапанки или без. Всеки се размотава, както си иска, с каквото си иска и когато си иска. Има обособено достатъчно голямо място при рецепцията с wi-fi за бесните тинейджъри, които обезателно (ама много е важно!) да се check-ват, че са на о. Тасос. Карти и снимки с местата наоколо, които е добре да посети туриста. По цял ден градинари обикалят къмпинга. Чистят, подрязват, поливат, прекопават тук и там. Освен изпопадали шишарки, иглички и маслини няма нищо друго по земята. Всако място за палатка, кемпър или каравана е обособено, надписано, готово да посрещне поредните жадуващи за почивка хора.

Сам сред всички... Всеки е пред палатката си, кемпъра, караваната. Всеки е обособил свой собствен малък уютен кът за себе си – за Семейството си. Един малък временен дом (Home Sweet Home), който го приютява след дългите часове плаж, преяждане с вкусни гръцки ястия, разходките, узото и веселбата. Почти не си говорим! А даже и да има какво да си кажем, то ще е "Щастливи сме!"

(За повече информация, ако някой се интересува от о. Тасос, можете да ми пишете в коментар, и аз ще отговоря.)