Милите съседи: За свободата и Милите съседи...

За свободата и Милите съседи...

Била съм на 9-месечна възраст, когато моите родители са ме завели за първи път на къмпинг на палатка. Едва 14-годишна разбрах какво е да си на почивка в хотел. Не ми хареса! Но някои здравословни проблеми, с които татко ми се бори години наред, ни задържаха по хотелските бази известно време. За мен и сестра ми те бяха странни места за отдих. Не успяхме да свикнем с тях, въпреки че опитвахме да се приспособим. Помните ли онези легла с пружините и дюшеците с копчета. Бяха толкова неудобни, в сравнение с надуваемите чешки дюшеци в палатката. Помня първата ни почивка на станцията на Водно стопанство в Слънчев бряг. Е, в онези времена (1990) Слънчев бряг бе едно чудесно място за разходки, състезания с рикши и боулинг привечери. Този комплекс бе върха на сладоледа за повечето българи. Битувахме предимно на плажа на Министерски съвет, защото той бе достъпен и за гости на нашата станция. Държавно предприятие! Ситен пясък, малки крехки мидички, игра на джапанка и чешкия дюшек за лодка... Беше прекрасно!

Но да се върна на дюшеците с копчетата... Беше толкова трудно да възприемем, че лягаме на легло по време на летуването ни, че със сестра ми свалихме дюшеците на земята в стаята и си направихме нещо като малък ъглов къмпинг. Горещата вода в банята ни изуми. По време на почивка топла вода! Абсурд! Това е недопустимо. По къмпингите няма топла вода, освен ако не се прибереш от плажа, веднага след като си тръгнал натам. Този импровизиран ъглов къмпинг доста ядосваше майка ни, която обичаше прибраните неща. Все нещо от палатковото заседяване й пречеше. Е, да, стаята бе толкова голяма колкото и палатката, но тя нещо не се справяше добре с подредбата на вещите ни. Защо ли? Може би защото и тя бе отдавна отвикнала със стените покрай воден басейн като море или река. Нищо чудно! Така че, за да не се пречкаме много-много ъгловия палатков лагер се местеше от стена към ъгъл и от ъгъл към друга стена, под легло, пред баня и т.н. Всеки ден имаше разместване.

Долу при столовата имаше тенис на маса. Децата се събираха, за да се карат кой кога ще играе, вместо да играят. Имаше, също така, и един импровизиран киносалон, в който се случваше всичко друго, но не и игра на деца. Всеки беше вперил поглед в екрана като препариран. И вместо да се гоним като полудели, да играем на жумичка или дама, да тичаме с ръчно направено хвърчила или да играем на Стражари и Апаши, ние се препарирахме всеки обед и всяка вечер до късно. После ни боляха очите и главите, но...съвремието в станцията изискваше друг подход, който нямаше нищо общо с житието и битието на къмпинга. По малко се борихме, после ... май ... се отказахме. Очертанията за къмпинг Черноморец се размиха в морските вълни. Същото се случи и с очертанията на вечерния огън на река Доспат и река Малък Искър. Ужас! Обвинявахме Нашите за всичко на този свят! Върнахме се в училище на 15 септември като пребити и напълно неудовлетворени от Лятната ваканция. Към края на септември чухме майка ни да казва на татко ни, че не иска да ходи на реката, защото е само за 4 дни и...някак си всичко на юруш...не ставало! Връхлетяхме в кухнята като гладни за мъст и приключения. Веднага уверихме татко ни, че идеята за 4-те дни е чудесна и че ние ще помогнем за каквото трябва, само и само да заминем. И така, след 10 дни се отправихме с Варбурга към река Малък Искър – на нашето си място. Опънахме бързо палатката, сложихме масичката, наредихме столчетата и сготвихме. Седнахме да вечеряме без да си говорим. Една невестулка припряно душеше нещо около палатката. Приютихме и нея. Дадохме й да хапне и тя ни стана пръв приятел. Поне нямаше да има мишки в палатката. Но на втората вечер тя доведе брат си или сестра си, или съпруга си, или...не можахме да разберем кой. Но и него / нея приютихме. Какво да правим! Сега, със сигурност, нямаше да има нито една мишка в палатката.

Веднага след вечеря си взех кепчето за пеперуди и отидох на поляната зад палатката. На поляната, на която израснах с най-добрата си приятелка от детството Ани. Тичахме като побеснели. Не ни интересуваха змиите в храстите, пчелите по цветята, мишките в панталоните, жабите, паяците, стоножките...нищо! Бяхме свободни! Всеки миг, всяка минута, всеки ден...от сутрин до здрач. Никой не го интересуваше дали ще спим или няма да спим. Важното бе да сме нахранени. Колко пъти ще се къпем и колко няма... Всичко това не бе на дневен ред! Родителите ни свиреха на китари и пееха до късно през нощта. А ние седяхме и се поклащахме с малко недоразбиране на начина, по който се веселят. Но не ни и пречеха!

Та в тази прекрасна септемврийска вечер тичах като луда отново. Ани я нямаше и не тичах както трябва. Нещо не беше наред! Липсваше ми! Но...бяхме само тримата. Нищо! Реших, че и за нея ще хвана няколко пеперуди и ще й ги занеса в София в кв. Стрелбище. Ще се зарадва! Напълних бурканите с пробитите капачки, специално подготвени за целта. После налових малко дребни скакалци за кленовете, които щяхме да дебнем утре сутринта с татко на горния вир. Измихме чиниите, зъбите и...си легнахме. Плеснахме се на чешките дюшеци като за последно! Беше прекрасно! Щурците, които не чувахме в станцията на Слънчев бряг, бяха тук. Ето защо не сме ги чували! През малкото мрежесто прозорче виждах светулките, които обикаляха палатката в дълга върволица. И се сетих, че вече съм на 15 и, вероятно, това е последното ни лагеруване заедно със сестра ми. Тя вече бе студентка. Ех, жалко! Щеше да лагерува с някой друг. Така и стана! На следващата година тя вече си имаше свой палатков лагер на морето.

А не след дълго и аз пораснах...

Татко продължи още известно време да ходи на къмпинг с най-добрия си приятел, но здравословните проблеми не му даваха мира.

Не след дълго се роди голямата ни дъщеря. Не успяхме да я заведем на палатка, но на река Малък Искър да се къпе и тича по поляните успяваме вече 20 години. Пет години по-късно се появи и Лени. И тя израсна на реката. Не на палатка, но по поляните, камъните и бързеите порасна и тя. Там порасна и нашето Семейство.

На първото ни самостоятелно море със съпруга ми отидохме на едни утрепани бунгала на станцията на БДЖ в гр. Мичурин (днешно Царево). Обща тоалетна, общи помещения за готвене... като на палатка. Чувствахме се добре! И той израснал на палатка сред тополите на река Малък Искър. Как не сме се засекли в детството си?!? Странно! Но ние по-нагоре, а те по-надолу на бивак. Интересно! Това е едно от преживяванията в детството, които ни сближиха като млада двойка. Усещането, че търсим онази непозната на много хора свобода, ни сближи. А той се оказа и със село вблизост до река Малък Искър. Чудесно! Спяхме в двора, на открито, сред множеството комари, паяци...и каква ли не още твар. Сутрин слънцето печеше...Красота! Взимах маркуча и поливах де що има. По цял ден по бански, с два домата под ръка и баничка за разтуха – хайде на реката. И така с дни!

После се отдадохме на хотелските резервации. Няколко тежки години! Решихме, че е време за наш си бивак. На Арапя! За няколко години. По цял ден децата в морето и пак в морето. С колелетата овършаваха де що има пътека. После и Арапя заприлича на един комплекс от луксозни биваци, стаи за гости, къщи за гости и хотелски комплекси. Басейни с хлорна вода, изливаща мръсотиите си на малкия плаж. Напуснахме! Хотелски стаи и запомнящи се нощи в село Лозенец, превърнало се по-късно в Луксозенец. Ужас и безподобие на селски туризъм без начало и край. Липса на свобода и огромно наличие на светска суета. Още по-ужасно!

И после открихме Порто Елеа на Ситония. Впуснах се в това приключение само с Лени и малкия ни черен мопс. Мили хора от къмпинга сглобиха палатката, аз я поопънах с въженцата, опънах едно по-дълго зад палатката за простор и отидохме на плажа. Свобода! Чистота и ред, каквито в хотелските комплекси у нас отдавна липсва. Нямаше хлор, нямаше чалгатека, нямаше сърдити хора. А само свестни, с кучета, играят на карти и се сърдят на табла. Децата крещях гонейки се, ама това не дразни. Приятно е! Нещо непретенциозно за вечеря – салатка и риба, хваната преди малко. Нищо прекалено. Нищо отегчаващо като кавърма с пет вида месо. Откъде толкова месо? Кои са тези пет вида? Както и да е...

Легнахме уморени от пътя, гоненето на мопса и емоциите на завръщането към палатковото лагеруване. Руснаците на това му казват „Каиф!“. Надувам дюшеците, мятам по един чаршаф отдолу и един отгоре, и...заспивам като бебе. Сутринта един грък крещи нещо на друг грък. Не разбирам, но приемам. Това е да си на къмпинг! Все някой ще те събуди. Ама нищо...и така е добре. Излежаващ се! Не бързаш за никъде! Да поиграем на карти? А? Защо не. После ще се измием. Рано е!

Рокля, пола, блуза...не – бански и една кърпа. Може и без джапанки. Чисто е! Пак на плажа... и така 20 дни пълна свобода...

Словения... Terme Catez (http://www.terme-catez.si/) … попадаме случайно на път от Будапеща за Лаго ди Гарда. Ле-ле...какъв е този къмпинг? Чакай да спрем и да разгледаме. Палатки – малки и големи, кемпъри, каравани, mobile homes, малки къщички, веранди, чадъри, надуваеми лодки, масички, разгъваеми столове, барбекюта... Ще останем! Ле-ле...индиански юрти. Резервираме сега и веднага! За няколко дни! Лагото няма да избяга.

...и така и на следващата година в Pirates Bay... Обща тоалетна и баня... На кой му пука! Свобода! Прекрасен аквапарк – открит и закрит. Пързалки безчет! Вода! Свобода!

...и така до Юли 2014...

Отново Terme Catez! Малка къщичка с дворче за следобедни соарета със семейството и обилна вечеря, приготвена от всички нас. А после разходка по къмпинга. Интересно е! Вървиш и разглеждаш – любопитстваш. Този кемпър, онази каравана... а тези пък младежи в тази малка палатка как се побират всичките?!? Няма wi-fi! Няма телевизия! Всъщност, има, ама няма кой да я гледа! Малко барче с две неща на кръст за хапване, но всеки уикенд с тричасова музикална програма, съпроводена с викторина на английски език и награди. Раздават балони, пукаш – награда! Малка, но награда. Забавно! По чаша местна бира или вино. Децата тичат – гонят се – люлеят се – стрелят се с водни пистолети. И малки и големи. Няма възраст за игрите. Един баща е с водно артилерийско оръжия, побиращо водата на къмпинга в него. Стреля и се мята като Рамбо за смях на децата. Друг пък татко показва как се лови риба на малкото езерце при общите тоалетни. Детският кът гърми от ръкопляскания и смях. На люлката е приседнала една майка, която на пук на децата си и техния присмех се люля като малко дете. Група млади колоездачи преминават напряко през масите на барчето. Ама няма кой да им се разсърди! Смеем се и ние в един глас с тях. Веселба! Свобода!

Разходката продължава...

Пред тази пък каравана 15-годишна тинейджърка играе карти с майка си. Wi-fi е без значение! Както и поста във facebook. Телевизорът нещо си говори, ама играта е по-важна. А тук един малчуган носи въглища на татко си за барбекюто. Те са по-тежки от него, но...е забавно. Момиченце на 10 помага на баба си да просне мокрите от аквапарка кърпи. Брат й надува лодката за утре. Група младежи по на 16 са се разлегнали по дюшеци, кърпи, лодки и какво ли още не и пеят песни на словенски, немски, италиански... Ухае на барбекю, свежи супички, препечени хлебчета, печени чушки, свежи салати и ... свобода!!! Ех, какво ли прави facebook, twitter, linkedin, google+, vimeo, youtube, whats app, viber, tango…? Какво ли правят? Дали ще изчезнат за няколко дни? Надали!!! Не виждам деца зад компютри, а деца, играещи на карти, на дама, на табла, на нещо подобно на Не се сърди, човече! Виждам деца, които готвят, почистват, помагат на мама и татко, баба и дядо. Виждам деца, които са с ожулени колене от колелото. Пред компютъра можеш да ожулиш само зрението и ума си! Виждам хора – малки и големи, които не се притесняват да огласят със смеха си къмпинга. Не се притесняват да се разхождат по джапанки и бански по цял ден. Не се притесняват, че прическата им напомня за разплетена кошница. Крещят, пищят, викат, пеят, подвикват си... и този шум...този шум не е шум, а говорът на къмпинга. Това е езикът на свободата! Онази, към която много хора не са пристрастени, защото не са я познали под каквато и да е форма. Бягат от нея. Страхуват се. Паяци, щипалки, стоножки... Е и? Те все пак не са Годзила или Кинг Конг. Не са чак толкова страшни! Било шумно! Моля? А в хотелския комплекс е може би най-безшумното?!? Да, бе, да! По басейните дъни музика до небесата! Майки крещят, че ще убият децата си, ако още веднъж влязат в басейна или си развалят прическата. Бащите едва издържат на молбите на децата си за още едно плуване с надуваемия паток. По някое време съвсем не се чува тази музика, а онази – от съседния басейн. Не се знае дали слушаш Андреа или Преслава. И двете са вплетени без да искат в ужасен дует, който не са искали да направят.

Шумът на къмпинга е шумът на свободата! Къмпингуването е живот без врати. Твоето място е достъпно за всички къмпингуващи. Трудно ще скриеш чашата бира и играта на карти с дъщеря си. Ама на кой му пука! И напуканите пети от ходенето бос дни наред не можеш да скриеш. Ама на кой му пука! Децата по къмпингите са свикнали да обядват с един домат и половин краставица. Все бързат! Нямат време! На колелото са. На люлките. С въдиците при малкото езеро. В другата палатка играят на някаква игра. Няма време за пълнено пилешко бутче с пюре от тиква и коприва. Има време само за комат хляб и веселба.

...

Тръгват си свъсили нос по прозорците на колите. Тъжно им е! Веселбата – свободата свърши! Махат на Terme Catez като че ли е човек, който им маха от другата страна. Плачат! Бършат носовете си в задните седалки.

В София, Виена, Будапеща, Лондон...не се ходи бос. Няма го приятеля от съседната палатка, който има надуваема лодка, с която плувате в езерцето с рибите. И чичкото от Стрелбата с лък ще го видим чак другата година.

Така и аз си тръгвам. Махам на Terme Catez с обещание, че и другата година ще потърся свободата си отново тук. Ех! Как ми се иска вече да е другата година! Как ми се иска!

И се сещам за германската каравана и нейните жители. За прекрасния кемпър на холандците по-долу по алеята. И за италианските младежи с раниците. И за онази възрастна двойка в малката мобилна къщичка с цветните кърпи за плаж. И за таткото на колелото. И за играта на карти... Всички те са ми като Милите съседи, с които искам да продължа да живея.

След като преди години изгледах филма с Морган Фрийман и Джак Никълсън „Да ритнеш камбаната с финес“ си направих списък за онези неща, които искам да изживея преди да Гушна аз камбаната. Този мой списък съдържа и места, които искам да посетя. Аз вече съм открила Terme Catez. Но, ако сега трябваше да съставя този списък, този прекрасен къмпинг би бил част от него. 100000001 %!